Какви искахте да станете като малки? Биолози, астронавти, химици, работещи в адски интересни лаборатории? А кога се отказахте от тези мечти? Дали е било в 4-ти, 6-ти или 9-ти клас? Честно да си призная, винаги съм искала да стана ветеринар – и то не просто на домашни животни, а на екзотични индивиди от разни тропически гори. Но ето, че ме споходи гимназиален учител по биология, който за добро или за лошо ме отказа от тази идея.

Надали обществото на биолозите е загубило много от моята липса. Но пък аз се чувствам леко ощетена, че ми отнеха интереса към науката. Затова съм много доволна от факта, че наскоро по разни пътеки започвам да си връщам научното любопитство, за което вече съм убедена, че има доста дълъг период на латентност. А ето, че има и интересно българско събитие за наука, което ще се хареса както на все още необлъчените деца, така и на техните завинаги отказани от науката братя, братовчеди, чичовци и родители. Става дума за Софийския фестивал на науката, който ще се проведе между 9 и 13 май в парка Заимов.

Тук нямам желание да конфронтирам учителите. Просто цялата образователна система е насочена основно към запаметяването на факти, а не към мисленето и любопитството. Ако накараште запленен от буболечки четвъртокласник да запамети всички семейства пеперуди, със сигурност губите вниманието му – а именно това се случва в училище.

Не говоря за български проблем – с дипломната ми ръководителка от Лийдс един ден се жалвахме една на друга колко ни е яд, че не сме имали по-интересни учители по физика. Но ако във Великобритания правят нещо правилно, то е научната комуникация – изкуството да обясниш достъпно и най-сложните нови открития. И затова по държавната BBC физикът рок-звезда Браян Кокс представя чудесата на Вселената в продукция, чийто бюджет сигурно се равнява на всички научно-популярни предавания правени у нас от 89-та насам. И не само – просто научната комуникация е бранш с ясна цел и полза, в който се инвестира – така се създават лектори, събития, книги и телевизионни шоута.

British Council се опитват да пренесат този опит у нас със своето събитие. Фестивалът има няколко паралелни сцени, на всяка от които можете да видите нещо интересно. Ако сте кулинарни маниаци – научете какво е молкулярна гастрономия. За традиционната публика на този блог, маркетолозите – лекция за невромаркетинг. За мистиците – лекция относно научната страна на извънземните. Всеки може да намери нещо полезно, а и по-важното – да се убеди, че независимо от злия професор по химия в гимназията науката пак може да му стане интересна. Още по-интересно е да видим, че и в България има хора, които могат да говорят много увлекателно за наука и иновации – все си мисля, че можем да си имаме наш Браян Кокс.

Още по темата:

1. Една добра година

Всеки с повече или по-малко творческа работа ще ме разбере, когато кажа, че да си креативен хич не е лесно. За добрите идеи ти трябва не само талант, но и сериозна подготовка. Джон Клийз разкрива факторите на тази подготовка за креативна работа. Когато такава информация идва директно от един Пайтън, няма как да пропусна да я споделя.

В своето представяне Клийз споделя кои са факторите, които могат да направят целия ни живот по-креативен. Препоръчвам ви да изгледате 13-те минути на лекцията, за да попиете от традиционния стил на говорене на британеца – аз лично си умирам за такъв тип презентатори. Разбира се, после съм обобщила и основните фактори.

Каква е рецептата на Джон Клийз за креативен живот? Част от неговата теза се базира на Теорията за играта на холандеца Йохан Хьойзинха. Според него “игрите” са основен елемент за изграждане на културата и социалната структура на цивилизациите. Човекът всъщност е Homo Ludens, играещ човек, затова и неговите действия, независимо в каква сфера, се определят като игра. Затова според Клийз трябва да си поставим добра основа за “креативна игра”, като си осигурим 5 фактора:

• Място: трябва да намерите свое място за творческа работа. Неговият периметър определя вашата “зона за игра”. Независимо дали това е бюрото вкъщи (моята стара опция за креативна работа) или някое кафе с читав интернет (единствената опция в къща с котки), това пространство ще бъде вашият пясъчник за игра с идеите.
• Време: освен мястото, трябва да си отделите и време за креативна работа. Препоръчително е то да е около час и половина. По-малко просто не е достатъчно, за да се потопите в задачата, а по-дълъг период води до разсейване и неефективност. Разбира се, всеки трябва да постави сам точната граница – но отделянето на цял ден за работа не води до най-добрите резултати.
• Време: не, не се повтаряме – идеята тук е друга. Трябва да отделите възможно най-много време на определена задача. Оказва се, че основната разлика между креативните и посредствените творци се корени в това, че първите отделят много повече време за обмисляне на един проблем. Поиграйте си със задачата, без да се притеснявате, че ще предадете нещата точно в последния момент. Това не е признак на страх и нерешителност – това е начинът, който използват най-добрите.
• Увереност: много добри идеи не са се родили, просто защото създателят им е бил прекалено уплашен от грешка. Разбира се, поемайки по пътя на увереността, няма да ви се размине да звучите глупаво и смешно. Но ще дадете път и на много креативни решения. Рискът си заслужава.
• Хумор: Клийз казва, че основният еволюционен позитив на хумора е възможността му бързо да трансформира “затвореното” мисловно състояние в “отворено” – т.е. да промени гледната точка към проблема така, че креативните решения да изскочат по-лесно. Използването на хумор при разглеждане на задачата помага значително.

Тази тема нямаше да се появи, ако не я бях “откраднала” от Brain Pickings. Абонирайте се и четете редовно!

___
снимка: creativedc

Няма подобни постове.

Пътуването

Разходихме се из Тренто през деня и отпрашихме с влака за Венеция. Всъщност, пътуването ни от Рим до Венеция се осъществи само с влак. Обичам влаковете! Особено когато това са добре поддържани мотриси с удобни кресла, безплатен (макар и ограничен) Интернет и контакти до всяко място. Ако родното БДЖ изглеждаше по сходен начин, със сигурност щях да пътувам само с влакове. Но това е друга тема.

Пристигнахме във Венеция към 22 часа и по пътя до хотела спряхме да хапнем. Първото нещо, което ми направи впечатление, бяха заведенията – повечето от тях много по-туристически, отколкото в другите градове. Разбирайте ограничено меню и високи цени. Вероятно е нормално за място, което се издържа изцяло от туризъм. Седнахме, хапнахме набързо и продължихме.

Основен минус на Венеция в този момент ми се стори ориентацията. Всяка малка уличка си има име, но табели има само на по-големите. Освен това GPS-сигналът на телефона просто няма шанс в лабиринта от пресечки, широки колкото коридора на апартамент. Отне ни доста лутане, докато успеем да намерим семейния хотел, където ни чакаше удобно легло и голяма чудесна баня.

Разходката

На сутринта хапнахме набързо и излязохме по улиците. Големият плюс на планирането ни беше времето на нашето посещение. Бяхме там на 23 февруари, точно 2 дни след края на карнавала. Това значи едно-единствено нещо: липса на каквито и да е туристи. Добре де, туристи имаше, но напълно в границите на поносимото – никъде не ни се наложи да чакаме на опашки или да си извоюваме с лакти пространство на улицата. Свиваш в някоя пряка и си съвсем сам с мислите си – просто чудесно! Допълнителен бонус беше температурата – в края на февруари спокойно се разхождахме по къси ръкави.

Всички тези малки пряки изглеждат донякъде романтично, донякъде мистериозно, донякъде притеснително. Стана ми ясно защо толкова много криминални романи се развиват точно тук – ако завиеш по странична уличка, незабелязаното убийство дори посред бял ден ти е гарантирано!

Забележителностите

Няма как да пропусна забележителностите, просто защото площада Сан Марко може да ти спре дъха. Рядко се прехласвам по ключовите туристически обекти, но тук не ми остана избор. Площадът е голям и просторен, а срещу теб се издига базиликата със своя причудлив ориенталски стил. Разбира се, продавачите на всякакви сувенири са необходимо зло, но може би заради сезона не бяха твърде много или твърде настоятелни. Дворецът на Дожите е като направен от бяла захар. Най-забавното нещо, което свършихме, беше да почетем на балкона на базиликата, близо до конете на Св. Марк. Слънце и чудесна гледка, повече не ти трябва.

Разходихме се навсякъде в района, минахме по безброй мостове и просто поседяхме тук-таме, за да попием атмосферата. Заслужаваше си.

Снимките

Ето и един факт, специално за фотографите. Поради някаква причина не се сетих да заредя батерията на фотоапарата предната вечер. Просто нямаше как да изкарам повече от 20-тина кадъра. И забелязвам, че тук качеството на снимките е много по-добро, отколкото в други части от пътуването. Учиш се да цениш кадъра и да отделиш време, за да кадрираш, преди да щракаш. Отдавна исках да направя това упражнение, а ето, че възможността сама се появи, маскирана като необходимост. Опитайте го и вие – доста добре действа.

Още по темата:

1. Царево на един дъх
2. Флоренция: пак ще се срещнем след 10 години
3. Вечеря за един

Нека да започнем седмицата с нещо интересно и мотивиращо – а именно “Защо никога няма да имате страхотна кариера”. Да, всъщност не звучи толкова интересно и мотивиращо, колкото трябваше. Но това не променя факта, че презентацията на Лари Смит от TEDxUW е страхотна. И толкова вярвам, че си заслужава да я видите, че за първи път базирам пост на TED лекция Това е рецептата, която може да ви вдигне достатъчно за някой и друг подвиг в офиса.

Лари Смит говори за извиненията, които сами си измисляме, когато твърде много ни е страх да направим нещо интересно с живота си. Дали това ще е някаква лична бариера от типа “Не мога да съм като Джобс, друг тип човек съм” или социално задължение като например “Не мога да бъда по-успяла, искам да имам деца” няма значение – Смит просто показва, че няма по-лошо от това сам да ограничаваш амбицията си. Когато се стараем за нещо страхотно, е доста по-вероятно да го достигнем, отколкото когато планираме просто “достатъчно добро”.

Изводът: спрете да се самоограничавате и се заемете с това, което не сте си представяли, че можете да постигнете – амбицията е достатъчно гориво. Постарайте се тази седмица да направите нещо страхотно

___ снимка: michelhrv

Още по темата:

1. СиВи както никога ПреДи
2. Добра Кариера, Добър Живот
3. Защо не спя? / Защо да спя?

Той е нежен точно колкото да погали косата ти по особен начин и силен точно колкото да разчиташ на него за всичко. Имаш му доверие повече, отколкото на себе си – да е там, да те чуе, да те разбере и да има силата никога да не те осъди. Той е различен винаги. Да, стилен е, но точната дума е “различен”. Вижда се в дрехите, усеща се в парфюма му, чува се най-добре в думите, които използва, а специфичните му жестове са това, което го издава най-явно. Не използва клишета, те сякаш се хлъзгат по външната страна на мозъка и не успяват да завладеят съзнанието, както са направили с много други наперени господа. Може да те научи на много неща – за книгите, които си струва да прочетеш и за начина, по който си струва да мислиш. Допирът на ръката му е винаги мек, прегръдката е винаги силна, целувката е винаги страстна, а за друго думите не стигат…

Срещата с него винаги те изненадва – независимо дали е първа или поредна, тя те наелектризира със сладкото очакване и липсата на всякаква идея какво ти е подготвил. Ще те заведе на неочаквано място или пък ще те заведе на любимото ти място и ще те накара да направите нещо неочаквано. Дори да мълчите, срещата ви ще е пълна – говорят очите, ръцете и устните. Тишината се смесва със сладко опиянение в непознат и приятен коктейл – несъмнено някой от тези с черешките. И преди умът ти да успее да настигне вихрушката на случващото се, вече скачате в локви пред погледите на смаяни минувачи, тръгвате неочаквано с колата към нищото или откарвате цяла вечер в разговори пред уморения надзор на сервитьорките нощна смяна. И при всяка среща се влюбваш като за първи път.

Когато се разделяте, той никога не си тръгва напълно. Остава в праха по полиците с книги или в бележка, която ще намериш след месеци. Остава в думите, които си писала преди, в снимките които си правила тогава и в спомените, които пазиш далеч от всички други. Остава в песен, в израз, в снимка. Остава знанието, че за нищо не трябва да съжаляваш, никога.

Текстът е тук благодарение на добрите хора от Heineken, които провокираха с темата за Легендарния мъж. Дойде ми вдъхновение и усещане, затова писах. Иначе рекламата прави впечатление точно с онова чувство на неочакваност, което само Легендарната среща може да ти даде – изпитвала съм го на свой гръб и е почти същото. А актьорът много прилича на любимия ми Венсан Касел. В България пък легендарни мъже има и за да се убедите, само чуйте монолога на Орлин тук след втората минута. Та така…

Още по темата:

1. More than Words

Много често срещам оплакването “не ми се работи вече от 9 до 5″. Интересното е, че това не го казват хора, които работят в завод за производство на консерви, а хора с професии, които позволяват много свобода. Аз пък съм напълно ОК с работа “от 9 до 5″. Просто защото мисля, че това е една стара идея, която днес не се случва почти никъде – особено на хората, които най-често се оплакват.

Винаги съм работила “от 9 до 5″ и в същото време никога не съм работила от 9 до 5. В PR агенцията, където започнах, ме посрещнаха със следните думи: “Това не е цех за обувки. Стига да си свършиш работата навреме, ходи на лекции колкото искаш”.  Сега, разбира се, ще стигнем до извода, че в PR агенциите не се работи като в повечето компании, часовете са по-гъвкави и т.н. Но ситуацията е абсолютно същата и сега – когато работя в голяма международна компания с тонове процедури и правила за поведение.

News Flash: Работата е такава, каквато си я направиш

Независимо дали на вратата на сградата има табела с работно време, винаги има начин да работиш в офис и да запазиш свободата си. Има достатъчно работодатели, които го позволяват – общо взето, всички, които са достатъчно умни, за да задържат кадърните си кадри. И въпреки че идеята да направиш малка лична революция като се опълчиш на статуквото е чудесна, обикновено големият проблем не е работното време, а чувството, че работата не ти допада, чувството, че не си си на мястото. А то няма нищо общо с това дали сутрин трябва да маркираш присъствието си с магнитна карта или не. Съжалявам, цялото модерно отричане на “от 9 до 5″ ми идва малко изкуствено.

Още по темата:

1. Аз съм българче, обичам…
2. Обичам Америка!

Когато пия чай сега, си мисля за Англия. Вечерният чай беше нещо като ритуал. Той тържествено оповестяваше края на сериала и вечерята и време за разговори по Skype, за разгръщане на някоя книга или четене на материали онлайн. Беше време за почивка от всичко и всички. Всъщност, колкото и да беше учудващо за самата мен, животът сама ми беше адски приятен – може би и заради чая. Отдавна не се смятам за социален отшелник, но тези няколко месеца ми позволиха да разбера колко много неща имам да кажа сама на себе си. И си ги казах, и се изслушах, все на чаша чай. Едно от нещата, които оставих с най-голямо нежелание, когато си тръгнах от квартирата, бяха няколко пакета с различни видове чай. Толкова неща бях научила в тяхната компания, в толкова много настроения ме бяха заварвали…

В Холандия пък времето за чай беше време за разговори с Калина. Разговорите всъщност бяха много сходни, но съществото, с което говорех, не беше въображаемо и беше русо. Диванът в хола ни със сигурност беше попил аромата на чай и звука на женски разговори. Тогава пък ми беше ясно, че в чужбина е много по-лесно с добър приятел, дори и други хора около теб да изчезват. Чаят идваше следобяд, когато и на двете ни беше писнало от учене за изпити. Или привечер, когато не ни се прибираше по стаите след вечеря. Или пък посред нощ, когато се прибирахме от дискотека и имаше толкова много за казване. Това беше и началото на цялата чаена афера – никога дотогава не бях пила толкова много чай. И при двете си остана като любим навик.

Сега пия чай с котката. Също толкова приятно само ми е като в Англия, а има и с кого да си говоря. Не е въображаем, но не е и рус – ще трябва да се задоволя с едно от две. И все пак удоволствието от това да говоря със себе си остава непокътнато. А чаят и сега е английски.

Още по темата:

1. Корпоративни блогове
2. Фрагмент
3. Майлс

Описвам всичко толкова подробно, защото отдавна не ми се е случвало. Не помня откога не съм имала истинска събота и неделя – с излежаване, както си му е редът; с четене на блогове и разкази, както си му е редът; с фото-разходка, както си му е редът. А сега така се случи, че всички Големи Проекти, които дори почнах да сънувам, вече имат поставена финална точка.

Понякога Вселената ти поднася такива изненади – вместо няколко по-малки, получаваш един голям финал. Да, напрежението е малко повече, но пък удовлетворението е пропорционално. Случвало ли ви се е? А забелязали ли сте, че има няколко много ясни етапа при приключването на някое голямо занимание? Дами и господа, ето ги:

Шок. Всъщност, по-правилният израз е “пълен ступор”. “Ама как така, наистина ли свърших? Няма ли още нещо? Май пропускам някоя подробност…” и т.н. Седиш пред компютъра, гледаш файла на екрана и осъзнаваш бавно, че няма какво повече да добавиш. Странно е. Сега какво ще правиш? Оставаш на едно място с невиждащ поглед още колкото трябва, за да може съзнанието ти да се адаптира и да смени скорост. Тъй като няма какво повече да направиш, си лягаш, за да може мисълта спокойно да влезе на пръсти в мозъка ти, да поседне тихо в ъгъла и да изчака търпеливо, докато съзнанието ти спре да се суети наляво-надясно и й обърне малко повече внимание.

Задоволство. Първо, преглеждаш няколко пъти плодовете на труда си и осъзнаваш, че ти харесват все повече и повече. Навърташ няколко телефона, за да споделиш с най-близките си. Ритуално почистваш бялата дъска от плана за работа. Екзалтирана усмивка си прави гнездо на лицето ти и решава да поостане поне няколко дни. Всякакви по-дребни задачи вършиш с охота и доволство, защото те нямат чак толкова голямо отношение към цялата картинка. Впускаш се в  мащабно планиране за наваксване: кината, театрите, фитнес залата и уроците по танци само теб чакат. Но първо…

Chillax-ване. Ще си починеш съвсем както трябва. Толкова филми те чакат, виното след вечеря също е на линия. Няколко дни се забавляваш с това да не правиш АБ-СО-ЛЮТ-НО нищичко, с изключение на малко кулинарни експерименти след работа, четене на книги и гледане на крупни количества филми. От време на време дори си доставяш удоволствие с ровене из Интернет без ясна цел и посока – просто защото можеш. И най-важното: отделяш време за кафета и коктейли с приятели, които жестоко са ти залипсвали.

Планиране. И тъй като шило в торба не стои, всичко това лека-полека започва да ти писва. Заемаш се с няколко изостанали проекта, подхващаш нещо ново… Един много удовлетворяващ кръговрат е това, нали?

___
 снимка:  jayneandd

Няма подобни постове.

Подгряват The Smugglers Collective. Ризи, каскети, очила с рогови рамки, Apple. За първи път ги чувам и съм доволна. Настроението ми започва да щрака с пръсти в ритъм. Токчетата потропват по собствена воля. Сякаш някой е разлял 40-те в залата и всичко е полепнало по съвремието.

Залата се пълни повече от желаното, но пък атмосферата е хубава. Заобиколени сме от костюми, ретро-рокли, перли и вратовръзки. Паркетът и кристалните полилеи са добър декор – Военният клуб е правилното място за такава музика. Пластмасовите чашки носят новост. Много е пълно. Може и да е за добро.

Тълпата вдига ръце като един човек. На сцената излизат Cleo Panter, Willie Larsson, Michael Wittner, Jerry Di Monza, Max The Sax и, разбира се, Parov Stelar. Осветлението полудява, както и феновете. Електро джаз се стели навсякъде. Краката ми започват да се движат сами, а умората смутено напуска тялото ми и излиза тихичко през вратата. Можем да танцуваме и на място – сега ще им покажем как се прави! Нямам чувство за време, всичко се случва в миг, който може да се събере на върха на игла. Най-ясно се откроява вкусът на солата, ритъмът от цигарето на Клео и отразените прожектори в черните очила на Parov Stelar. Енергията е размазваща и има пълен потенциал да издуе залата като балон с хелий.

И всичко свършва толкова бързо, колкото е започнало. Когато и последната нота се отърсва от върха на ботушите ми, усещам толкова силна болка в краката, че пътят до такситата при “Кристал” ми изглежда непосилен. Но сутринта се събуждам с няколко ноти, оплетени в косата, и с широка усмивка. Струвало си е.

В Disco.bg можете да видите най-добрите снимки, които успях да намеря досега, а на страницата на Parov Stelar може да чуете от какво е роден този пост.

Още по темата:

1. Jam session за усещане и спомени
2. Когато клиентите са недоволни
3. Когато дъждът изпреварва…

In your hands, originally uploaded by Vassilena.

Кога връзката ви става Връзка (да, главното “В” е напълно уместно)? Една целувка не значи особено много и няма как да разберете на момента дали ще доведе след себе си търсеното “и живели щастливо дълги години” или не. Сексът, както повечето 20-и-нещо-годишни знаят, не е повод за запознанство. А пък да се откривате на лично ниво с разговори до 4 сутринта е по-скоро наивно начало на една връзка, казват доста – после взимате, че си оставате много добри приятели и нищо повече… Май не съм чувала някой да каже “Много добре си поговорихме снощи – май вече ходим.”

Да, естествено, връзките се надграждат и наслояват, докато стигнете до комфортно равновесно положение и за двама ви. Но романтичната натура държи да знае кой е онзи първи момент, онзи Голям взрив, от който времето и пространството на отношенията ви почват да съществуват, дори и под някаква крехка объркана форма.

Глупавото на началата е, че много рядко може да ги видиш, докато си още близо до тях. А “близо” може да бъде доста относително понятие – познати, които са заедно от години, още не могат да си намерят началото. Малко прилича на онези картини на поантилистите, при които отблизо виждаш само отделни точки, а чак след като се отместиш на метър-два, вече виждаш какво всъщност е изобразено.

Всъщност, добре е да имате повече поводи за празнуване – измислете си още нови и нови. Кога за пръв път изпихте бутилка вино заедно? И това е добър повод за годишнина…

Няма подобни постове.