Васи ли?! » Живият живот

Легендарният мъж

Васи — Sat, 28 Jan 2012 08:23:44 +0000

Той е този, който винаги е до теб. Дори да не сте говорили от месеци, той знае кога точно да пусне един SMS с една дума, ако ти е най-нужна подкрепа. Имаш усещането, че той диша в синхрон с теб. Независимо дали някога си го търсила, той се появява в живота ти, без да усетиш – просто е там тогава, когато си готова да го видиш.

Той е нежен точно колкото да погали косата ти по особен начин и силен точно колкото да разчиташ на него за всичко. Имаш му доверие повече, отколкото на себе си – да е там, да те чуе, да те разбере и да има силата никога да не те осъди. Той е различен винаги. Да, стилен е, но точната дума е “различен”. Вижда се в дрехите, усеща се в парфюма му, чува се най-добре в думите, които използва, а специфичните му жестове са това, което го издава най-явно. Не използва клишета, те сякаш се хлъзгат по външната страна на мозъка и не успяват да завладеят съзнанието, както са направили с много други наперени господа. Може да те научи на много неща – за книгите, които си струва да прочетеш и за начина, по който си струва да мислиш. Допирът на ръката му е винаги мек, прегръдката е винаги силна, целувката е винаги страстна, а за друго думите не стигат…

Срещата с него винаги те изненадва – независимо дали е първа или поредна, тя те наелектризира със сладкото очакване и липсата на всякаква идея какво ти е подготвил. Ще те заведе на неочаквано място или пък ще те заведе на любимото ти място и ще те накара да направите нещо неочаквано. Дори да мълчите, срещата ви ще е пълна – говорят очите, ръцете и устните. Тишината се смесва със сладко опиянение в непознат и приятен коктейл – несъмнено някой от тези с черешките. И преди умът ти да успее да настигне вихрушката на случващото се, вече скачате в локви пред погледите на смаяни минувачи, тръгвате неочаквано с колата към нищото или откарвате цяла вечер в разговори пред уморения надзор на сервитьорките нощна смяна. И при всяка среща се влюбваш като за първи път.

Когато се разделяте, той никога не си тръгва напълно. Остава в праха по полиците с книги или в бележка, която ще намериш след месеци. Остава в думите, които си писала преди, в снимките които си правила тогава и в спомените, които пазиш далеч от всички други. Остава в песен, в израз, в снимка. Остава знанието, че за нищо не трябва да съжаляваш, никога.

Текстът е тук благодарение на добрите хора от Heineken, които провокираха с темата за Легендарния мъж. Дойде ми вдъхновение и усещане, затова писах. Иначе рекламата прави впечатление точно с онова чувство на неочакваност, което само Легендарната среща може да ти даде – изпитвала съм го на свой гръб и е почти същото. А актьорът много прилича на любимия ми Венсан Касел. В България пък легендарни мъже има и за да се убедите, само чуйте монолога на Орлин тук след втората минута. Та така…

Още по темата:

More than Words

Обичам “от 9 до 5″

Васи — Sun, 08 Jan 2012 10:07:53 +0000

Напоследък все ми се случва да попадам на хора, които са решили, че трябва да променят живота си веднага. Мисля, че новата година е времето, в което тази истерия започва да приема небивали размери и колкото и чудесно да звучи “от тази година няма да се съобразявам с всички норми”, решението е необмислено и в 99% от случаите революционната идея те държи само няколко седмици/дни/часа. Затова е време някой да се изкаже в името на противоположната позиция – защо пък да не съм аз? Хайде да си поговорим с работните революционери.

Много често срещам оплакването “не ми се работи вече от 9 до 5″. Интересното е, че това не го казват хора, които работят в завод за производство на консерви, а хора с професии, които позволяват много свобода. Аз пък съм напълно ОК с работа “от 9 до 5″. Просто защото мисля, че това е една стара идея, която днес не се случва почти никъде – особено на хората, които най-често се оплакват.

Винаги съм работила “от 9 до 5″ и в същото време никога не съм работила от 9 до 5. В PR агенцията, където започнах, ме посрещнаха със следните думи: “Това не е цех за обувки. Стига да си свършиш работата навреме, ходи на лекции колкото искаш”. Сега, разбира се, ще стигнем до извода, че в PR агенциите не се работи като в повечето компании, часовете са по-гъвкави и т.н. Но ситуацията е абсолютно същата и сега – когато работя в голяма международна компания с тонове процедури и правила за поведение.

News Flash: Работата е такава, каквато си я направиш

Независимо дали на вратата на сградата има табела с работно време, винаги има начин да работиш в офис и да запазиш свободата си. Има достатъчно работодатели, които го позволяват – общо взето, всички, които са достатъчно умни, за да задържат кадърните си кадри. И въпреки че идеята да направиш малка лична революция като се опълчиш на статуквото е чудесна, обикновено големият проблем не е работното време, а чувството, че работата не ти допада, чувството, че не си си на мястото. А то няма нищо общо с това дали сутрин трябва да маркираш присъствието си с магнитна карта или не. Съжалявам, цялото модерно отричане на “от 9 до 5″ ми идва малко изкуствено.

Още по темата:

Ментов чай и блогове

Васи — Sun, 25 Dec 2011 10:24:50 +0000

От много отдавна не ми се е случвало. 10 часа вечерта е, вечеряла съм и пия чай, докато пиша. Почти бях забравила колко е хубаво да пиеш чай. Връща ти спомени, които се давят само в такива ароматни чаши. Сега пия мента с лайка, а обичам зелен чай, билков чай, плодов чай… Със или без лимон, с бисквитка или мандарини за добавка… Чаят може да е всякакъв, но това, което му дава най-силен аромат, е спомен или мисъл.

Когато пия чай сега, си мисля за Англия. Вечерният чай беше нещо като ритуал. Той тържествено оповестяваше края на сериала и вечерята и време за разговори по Skype, за разгръщане на някоя книга или четене на материали онлайн. Беше време за почивка от всичко и всички. Всъщност, колкото и да беше учудващо за самата мен, животът сама ми беше адски приятен – може би и заради чая. Отдавна не се смятам за социален отшелник, но тези няколко месеца ми позволиха да разбера колко много неща имам да кажа сама на себе си. И си ги казах, и се изслушах, все на чаша чай. Едно от нещата, които оставих с най-голямо нежелание, когато си тръгнах от квартирата, бяха няколко пакета с различни видове чай. Толкова неща бях научила в тяхната компания, в толкова много настроения ме бяха заварвали…

В Холандия пък времето за чай беше време за разговори с Калина. Разговорите всъщност бяха много сходни, но съществото, с което говорех, не беше въображаемо и беше русо. Диванът в хола ни със сигурност беше попил аромата на чай и звука на женски разговори. Тогава пък ми беше ясно, че в чужбина е много по-лесно с добър приятел, дори и други хора около теб да изчезват. Чаят идваше следобяд, когато и на двете ни беше писнало от учене за изпити. Или привечер, когато не ни се прибираше по стаите след вечеря. Или пък посред нощ, когато се прибирахме от дискотека и имаше толкова много за казване. Това беше и началото на цялата чаена афера – никога дотогава не бях пила толкова много чай. И при двете си остана като любим навик.

Сега пия чай с котката. Също толкова приятно само ми е като в Англия, а има и с кого да си говоря. Не е въображаем, но не е и рус – ще трябва да се задоволя с едно от две. И все пак удоволствието от това да говоря със себе си остава непокътнато. А чаят и сега е английски.

Още по темата:

Да пресечеш финала

Васи — Sun, 18 Dec 2011 08:49:30 +0000

Тъй като отдавна не съм ви споделяла нищо, май е време. И днес ще говоря за нещо важно, като по собствен начин с този пост празнувам. Но първо, едно отклонение, за да изясним атмосферата: седя на бюрото вкъщи, пия кафе от любимата ми чаша, слушам The Cure. Събудих се сама, без аларми и без да си мисля какви задачки имам днес. Единственото, което трябва да направя, е да планирам къде по-точно да си изкарам следобеда (предвиждам четене на книги в кафетерия и разходка до няколко изложби в центъра).

Описвам всичко толкова подробно, защото отдавна не ми се е случвало. Не помня откога не съм имала истинска събота и неделя – с излежаване, както си му е редът; с четене на блогове и разкази, както си му е редът; с фото-разходка, както си му е редът. А сега така се случи, че всички Големи Проекти, които дори почнах да сънувам, вече имат поставена финална точка.

Понякога Вселената ти поднася такива изненади – вместо няколко по-малки, получаваш един голям финал. Да, напрежението е малко повече, но пък удовлетворението е пропорционално. Случвало ли ви се е? А забелязали ли сте, че има няколко много ясни етапа при приключването на някое голямо занимание? Дами и господа, ето ги:

Шок. Всъщност, по-правилният израз е “пълен ступор”. “Ама как така, наистина ли свърших? Няма ли още нещо? Май пропускам някоя подробност…” и т.н. Седиш пред компютъра, гледаш файла на екрана и осъзнаваш бавно, че няма какво повече да добавиш. Странно е. Сега какво ще правиш? Оставаш на едно място с невиждащ поглед още колкото трябва, за да може съзнанието ти да се адаптира и да смени скорост. Тъй като няма какво повече да направиш, си лягаш, за да може мисълта спокойно да влезе на пръсти в мозъка ти, да поседне тихо в ъгъла и да изчака търпеливо, докато съзнанието ти спре да се суети наляво-надясно и й обърне малко повече внимание.

Задоволство. Първо, преглеждаш няколко пъти плодовете на труда си и осъзнаваш, че ти харесват все повече и повече. Навърташ няколко телефона, за да споделиш с най-близките си. Ритуално почистваш бялата дъска от плана за работа. Екзалтирана усмивка си прави гнездо на лицето ти и решава да поостане поне няколко дни. Всякакви по-дребни задачи вършиш с охота и доволство, защото те нямат чак толкова голямо отношение към цялата картинка. Впускаш се в мащабно планиране за наваксване: кината, театрите, фитнес залата и уроците по танци само теб чакат. Но първо…

Chillax-ване. Ще си починеш съвсем както трябва. Толкова филми те чакат, виното след вечеря също е на линия. Няколко дни се забавляваш с това да не правиш АБ-СО-ЛЮТ-НО нищичко, с изключение на малко кулинарни експерименти след работа, четене на книги и гледане на крупни количества филми. От време на време дори си доставяш удоволствие с ровене из Интернет без ясна цел и посока – просто защото можеш. И най-важното: отделяш време за кафета и коктейли с приятели, които жестоко са ти залипсвали.

Планиране. И тъй като шило в торба не стои, всичко това лека-полека започва да ти писва. Заемаш се с няколко изостанали проекта, подхващаш нещо ново… Един много удовлетворяващ кръговрат е това, нали?

___
снимка: jayneandd

Няма подобни постове.

Parov Stelar: Когато краката ти се движат сами

Васи — Sun, 04 Dec 2011 10:20:52 +0000

Не съм спала, уморена съм от работа и писане на епична дипломна работа. Гърбът ми е схванат, краката ме болят. Но още докато пием по едно малко преди концерта започвам да живвам. Защото идва време за Parov Stelar Band и всички знаем, че ще е точно толкова много зареждащо.

Подгряват The Smugglers Collective. Ризи, каскети, очила с рогови рамки, Apple. За първи път ги чувам и съм доволна. Настроението ми започва да щрака с пръсти в ритъм. Токчетата потропват по собствена воля. Сякаш някой е разлял 40-те в залата и всичко е полепнало по съвремието.

Залата се пълни повече от желаното, но пък атмосферата е хубава. Заобиколени сме от костюми, ретро-рокли, перли и вратовръзки. Паркетът и кристалните полилеи са добър декор – Военният клуб е правилното място за такава музика. Пластмасовите чашки носят новост. Много е пълно. Може и да е за добро.

Тълпата вдига ръце като един човек. На сцената излизат Cleo Panter, Willie Larsson, Michael Wittner, Jerry Di Monza, Max The Sax и, разбира се, Parov Stelar. Осветлението полудява, както и феновете. Електро джаз се стели навсякъде. Краката ми започват да се движат сами, а умората смутено напуска тялото ми и излиза тихичко през вратата. Можем да танцуваме и на място – сега ще им покажем как се прави! Нямам чувство за време, всичко се случва в миг, който може да се събере на върха на игла. Най-ясно се откроява вкусът на солата, ритъмът от цигарето на Клео и отразените прожектори в черните очила на Parov Stelar. Енергията е размазваща и има пълен потенциал да издуе залата като балон с хелий.

И всичко свършва толкова бързо, колкото е започнало. Когато и последната нота се отърсва от върха на ботушите ми, усещам толкова силна болка в краката, че пътят до такситата при “Кристал” ми изглежда непосилен. Но сутринта се събуждам с няколко ноти, оплетени в косата, и с широка усмивка. Струвало си е.

В Disco.bg можете да видите най-добрите снимки, които успях да намеря досега, а на страницата на Parov Stelar може да чуете от какво е роден този пост.

Още по темата:

Свещичките на тортата

Васи — Sun, 20 Nov 2011 11:17:07 +0000

“Кога ще си празнувате годишнината?” Този въпрос може да хвърли в дълбок размисъл дори и най-организираните и паметливи хора. Ако сте женени, това доста улеснява нещата – когато първо сте вдигали наздравиците, тогава ще ги вдигате пак. Ако обаче сте стандартен съвременен “it’s complicated” обвързан човек, може и да ви е много по-трудно.

In your hands, originally uploaded by Vassilena.

Кога връзката ви става Връзка (да, главното “В” е напълно уместно)? Една целувка не значи особено много и няма как да разберете на момента дали ще доведе след себе си търсеното “и живели щастливо дълги години” или не. Сексът, както повечето 20-и-нещо-годишни знаят, не е повод за запознанство. А пък да се откривате на лично ниво с разговори до 4 сутринта е по-скоро наивно начало на една връзка, казват доста – после взимате, че си оставате много добри приятели и нищо повече… Май не съм чувала някой да каже “Много добре си поговорихме снощи – май вече ходим.”

Да, естествено, връзките се надграждат и наслояват, докато стигнете до комфортно равновесно положение и за двама ви. Но романтичната натура държи да знае кой е онзи първи момент, онзи Голям взрив, от който времето и пространството на отношенията ви почват да съществуват, дори и под някаква крехка объркана форма.

Глупавото на началата е, че много рядко може да ги видиш, докато си още близо до тях. А “близо” може да бъде доста относително понятие – познати, които са заедно от години, още не могат да си намерят началото. Малко прилича на онези картини на поантилистите, при които отблизо виждаш само отделни точки, а чак след като се отместиш на метър-два, вече виждаш какво всъщност е изобразено.

Всъщност, добре е да имате повече поводи за празнуване – измислете си още нови и нови. Кога за пръв път изпихте бутилка вино заедно? И това е добър повод за годишнина…

Няма подобни постове.

За характера на виното

Васи — Sun, 30 Oct 2011 08:58:05 +0000

Казвала ли съм ви колко обичам вино? Тук мога да изсипя стотици скучни и вече ползвани клишета за тази напитка, тъй като много хора са писали и говорили за виното – и то хора по-велики от мен. Виното не е просто начин да ти се завърти главата – то е среща на всички сетива: от звука при изваждането на тапата и допира до красивата стъклена чаша, която пасва идеално на дланта ти, през аромата на букета, цвета, леещ се в стъклото и накрая вкуса при първия допир с езика.

Има вино за среща с приятели. Има вино за вечеря с любим човек. Има и вино за спокойни вечери вкъщи. Всяко едно има собствен характер и се опитва да ти разкаже различна история – за слънчевите хълмове на Тоскана или за долините на Калифорния. Вината се запомнят, за разлика от много други напитки – още помня първия ми допир с Мавруд, компанията, музиката, атмосферата. Среща с познато и обичано вино е като среща със стар и обичан приятел. Виното е напитка без еквивалент – върхът на цивилизацията, според Хемингуей.

И преди наистина да съм се отнесла в клишета, ето и най-важното: In Vino Veritas. Затова имам намерение да разуча някои истини за виното на DiVino.Taste на 19 и 20 ноември. Програмата е интересна и ще си говорим много за вино – какво по-добро прекарване на уикенда! Вижте програмата и побързайте да си вземете билет за лекциите и за виненото изложение.

___
снимка: andi.vs.zf

Няма подобни постове.

За свободата на Интернета

Васи — Sat, 22 Oct 2011 06:47:17 +0000

Винаги съм смятала, че 42-рите рождени дни са много важни – добре де, не винаги, но откакто за пръв път прочетох “Пътеводител на галактическия стопаджия”. Та тази година знаете ли кой става на 42? Батко ви Интернет. Тоя, с който се събуждате всяка сутрин и с който си гледате новините вечер (ако, като мен, нямате необходимост от телевизия). Интернет за мен лично е станал почти като въздуха – скоро не ми се е случвало да не мога да си проверя пощата за повече от час. И тогава ставам една нервна и заядлива, с усещането, че изпускам много.

Но този пост не е за личните ми обсесивни състояния, а за една интересна инициатива, наречена “Освободи Интернет”. Преди да се притесните – не, нито терористи са го отвлекли, нито Отоманската империя го е поробила. Става дума за простата идея на 29 октомври, РъДъ-то на Интернет, да има колкото се може повече свободен интернет за всички. Т.е. приканват ни да си отключим достъпа до локалната мрежа, за да може повече хора да се радват на този технологичен дар.

Чакам сега да ми кажете, че инициативата е леко безсмислена, защото хората няма да тръгнат да търсят свободен нет вкупом на 29-ти. Може и така да е, но за мен това е интересен начин да отпразнуваме подвига на онези смели пионерски пакети данни, които са се впуснали да пътуват из тогавашната ARPANET. Светът може и да не стане по-добро място за живеене от това, но поне ще може да си прочетете новините през телефона, докато чакате тролей №9. It’s the little things…

Повече инфо за инициативата тук. А вижте и хората, които стоят зад идеята:

Още по темата:

Свободата, Санчо…

Есенно

Васи — Sat, 15 Oct 2011 07:24:03 +0000

Казвала ли съм ви, че харесвам дъждовните утрини – точно тези, които са мрачни и намусени и в които хич даже не ти се излиза от леглото? Единственото същество, доволно от ставането ми, е котката, която чака храна. Бързо минавам през кухнята – студените плочки под боси крака не са най-приятният начин за събуждане. След задължителното Първо – дажбата котешка храна, съпроводена от ентусиазирано мяукане – вече имам време да се огледам. Навън е мрачно, мъглата в полите на планината се стели, без да бърза (събота е!) и въпреки че от седмия етаж не мога да преценя, съм почти сигурна, че навън няма жива душа (7:30 е!).

Но пък червената кафе-машина присветва доволно на лампата в стаята – неин ред е да бъде звездата на часа! Докато създавам облаци от млечна пяна, си мисля, че вече мога да правя всичко това и насън. Едно разсеяно пръсване ме оборва веднага. Време е и за кофеиновата инжекция, която прави напитката още по приятна на аромат, цвят и вкус. Първата глътка никога не може да се опише с думи.

И след това идва моментът, в който всичко се променя. Слънцето леко започва да преборва облаците, а Синатра ми пее от колонките на компютъра, че “we’re like two clams in a dish of chowder”. И така, съвсем постепенно и неусетно, стъпка по стъпка, утрото се превръща от сиво и дъждовно в приятно-дъждовно. Денят има официално разрешение да започне…

Още по темата:

На почивка в София

Васи — Mon, 05 Sep 2011 07:23:49 +0000

Наистина, при наличието на 4 почивни дни, дори няма смисъл да планирате пътуване някъде надалеч. Престоят в София е напълно достатъчен. Защото София по време на четири почивни дни не е същата. Можете преспокойно да се почувствате в някой малък град, но все така пълен с приятни места за посещение и неща за правене.

Предложение за почивка: ставаш и си правиш едно приятно кафе вкъщи. С повече мляко, отколкото кафе, защото днес няма нужда да се събуждаш силово – нали си на почивка! Котката, както обикновено ти ходи в краката и мяука трескаво, защото за нея това си е поредният работен ден: крънкане на храна, сън, крънкане на храна, сън… С кафето не сядаш на компютъра, а взимаш някоя приятна книжка, която все не ти остава време да зачетеш.

Все пак си фен на активната почивка, нали? Излизате и си правите малка разходка из празните улици на центъра. Шокиращо! Коли няма, пешеходците са рядкост. Говорите си глупости, ядете сладоледи, зяпате витрините на магазините и се шегувате относно вкуса за дрехи на пластмасовите манекени. Обяд в някое малко ресторантче с приятна кухня и задължително в градина. Леко меню, което не е нарушено от споровете на двойката на съседната маса или от пищящи хлапета – просто защото няма никой друг в заведението, освен вас. Така е, когато София е празна.

След обяда най-добре се връзва една разходка в парка. Естествено, хубавите пейки все още са свободни. Наоколо няма почти никой. Два часа четене на шарена сянка си е перфектно изкарване на следобеда. А след това градът е ваш – вечеря някъде, малко джаз в любимо заведениe (днес може без резервация), нашумял бар, който отдавна се каните да пробвате… Има адски много опции, когато може да спиш до когато си пожелаеш – все пак си на почивка в София.

Още по темата: