Беше късно, но кафето винаги е добра идея. Остави чашата на бюрото и хвърли един дълъг изпитателен поглед на монитора. Той дори от учтивост не се постара да премигне. Поради неопределена причина това я вбеси. Таблици. Мразеше таблици. Те винаги изглеждаха така, сякаш ей-сега ще те прецакат, без да усетиш. А после на всичкото отгоре ще се кискат зад гърба ти…

Остави чашата до прозореца.  Точно там, където се спускаха струйките на дъжда. Щеше да е особено подходящо, ако навън беше мрачно и сиво – такова, каквото беше в сърцето й. Но времето не изпитваше съчувствие към дребните човешки проблеми и затова навън дъждът се сипеше под лъчите на топлото пролетно слънце. Всичко тече, panta rei и така нататък.

След като вече от месец и половина съм извън милата родина, осъзнавам, че има неща, които много ми липсват. Не говоря за хора, а за места, неща и ритуали, които неусетно са ти влезли под кожата – бавно, с неумолимата и непреклонна сила на времето. Ето един кратък списък с всичко, което ми се ще да имах в момента.

Неделя сутрин е най-важното време от седмицата. Защото е хубаво да закусвате заедно, да правиш повече от една чаша кафе и да се дуелирате с вилици за последната хапка чийзкейк… Защото е от жизнено значение да изгледате филм, докато сте все още в леглото. Защото е повече от задължително да излезете и да погледате хората в парка.

Този пост е част от блог-предизвикателството на Prestigio “По пътя”. Всъщност, аз се занимавам с организацията на играта, затова би било доста нагло да участвам в нея. Но просто исках да разкажа една забавна случка и да се включа в общото меле – коментирайте, ако историята ви допадне. А за всички блогъри: включете се в предизвикателството, знам, че можете!

Днес ми е просто неделно и затова реших да споделя едно видео, което е точно като за неделно мислене с кафето. Става дума за това колко често ви остава време. “За какво?” не е най-точният въпрос. За всичко. За това да подишате, за това да забележите, че навън дърветата вече са цъфнали. Време да усетите аромата на дъжд, да усетите топлината на слънцето…

Определено имам още време до 30. Но това не значи, че не се замислям често какво правя, какво постигам и какъв е Големият Ми План. Затова и взех присърце поканата на Луцифер да дам публичен отчет какво съм постигнала досега и какво искам да свърша преди да чукна приятно закръгленото число 30.

Усещам, че един въображаем geek-o-meter започва да отчита все по-високи стойности с минаващите месеци, но пък и това не винаги е лошо. Както и да е, технологиите ми стават все по-интересни, а това, което ще споделя, е доста добър пример за определението “pretty neat”.

Събуди ли се вече? Аз станах и дръпнах пердетата – както всяка сутрин. Но за пръв път видях колко златен е въздухът зад прозореца. Капките са като малки инкрустирани перли във въздуха. Проследих ги с ръка, отворих леко и вятърът високо тук ме погали – само лек свеж дъх по миглите. Прекрасно събуждане, а тази песен натрапчиво продължава да звучи в главата ми – нали се сещаш за коя говоря?

Утре е денят, измислен от компаниите за поздравителни картички, за да ни накарат да се чувстваме отвратително. Ако сте гледали Eternal Sunshine of the Spotless Mind, фразата ви е позната. А и е много вярна, нали? И все пак любовта е странно животно…