Събина ентелегентно пожела да знае защо, за Бога, се бъхтя над това малко незначително кътче от Интернет-пространството. Странно, но не съм се замисляла подробно за мотивацията зад постоянното прекопаване на тази цифрова градинка. След кратък самоанализ открих доста подозрителни неща, които сега ще споделя.

Първо, малко история: концепцията за блога се роди в една лекция по нови медии, в която Ники Чавдаров ни обясни що за животно е това, с какво се храни и как се размножава. Стори ми се интересно и реших да пробвам – ей така, без някаква цел или дългосрочна идея. И както често, за добро или за зло, става в живота – случайните неща стават най-постоянната част от теб. Вярвам, че в случая е за добро.

Зад Васи ли?! по мое мнение стоят един куп черни гнусни аспекти на моята прокажена личност, които са канализирани в генерирането на едно не много сносно и отчайващо скучно съдържание (добре де, и това ако не е оглушителен вопъл за изпросени похвали, просто не знам!!!). Накратко, ето ги причините защо ми е блог:
- душевен ексхибиционизъм от най-долен вид: в смисъл, че когато ми е криво, а нямам сили да говоря на хората в очите, пиша тук. Те, естествено, не се усещат, а на мен ми става още по-тъпо, защото не само не съм постигнала целта си да ги накарам засрамено да подхванат темата “Абе това, дето си го писала, да не би да е ‘щото…”, ами междувременно съм занимала всички, които са дошли тук, с някакви лично мои филми
- логорея: отваряме Уикипедия, която ни учи, че това “в психиатрията е симптом при патология на речта – съчетание на скорост на говоренето и в същото време многословие/празнословие и/или безсмислен поток от думи” Т.е. често ми се случва просто да ми се говори за нещо – добро или лошо – а в момента да няма кой да слуша. Така се раждат повечето материали в Живият живот и *От редакцията*
- гордост и егоцентризъм: ако има нещо, което е стимулирало моето спаружено самочувствие, със сигурност ще се похваля тук. Ако е свързано с някои от другите ми онлайн изяви, гаранцията да чуете за него е почти стопроцентова
- високо самочувствие без всякакво покритие: постоянно си въобразявам, че съм маркетинг гуру, а знанията ми за маркетинга, рекламата и PR-a едва се побират в огромния ми напращял от гънки мозък. Та за да не ми се излеят през ушите, пиша по всякакви отвлечени случаи и споделям банални наблюдения върху българския и световния маркетинг, а даже понякога се правя, че мога и да помагам на други по-заблудени от мен души.
- greenwashing: всъщност все още ми се случва да забравям крушките в банята включени. И то даже крушки с нажежаеми жички, а не от енергоспестяващите! Ама въпреки това се правя, че ми пука за екологията и пописвам колко ще е хубаво всички да имаме нулеви CO2 отпечатъци, да ограничим потреблението си, да си събираме разделно боклука и подобни щуротии.
- културен снобизъм: на балет не съм ходила от почти година, но се опитвам хитро да заблудя хората, че много се интересувам от театър, кино, книги, изкуство и к’во ли не друго. Амчи и аз съм културна уе!
- творческа ограниченост: живея в паралелен свят, където много ми се отдава не само писането, но и творческото виждане за света. Затова в този свят снимам – редовно, но затова пък много зле. И се лъжа успешно, че на някой му харесва да ги гледа тия неща и че мога да намеря други хора със същото виждане за света.

А сега сериозно: надявам се, че зад горния текст истинските мотиви са достатъчно ясни. Искам Васи ли?! да е място, където има професионални размишления за маркетинга, но и по-общоинтересни теми като фотографията, културата и екологията. Винаги се радвам, когато оттук започват някакви истински приятелства, които се пренасят и в реалния свят. Блогът се оказа начало на немалко неща, а и при писането опознавам себе си по-добре. Бързо разбирам и дали има хора, които намират тук нещо, което им допада. А това, което е основна причина да пиша и тук, и в други блогове, а и да присъствам по всякакви интернет кьошета, е просто, но силно – искам да комуникирам. И силно се надявам, че Васи ли?! все по-убедително ще еволюира от телефона, който звъни, но никой не вдига, към масата, на която сядат все повече хора, с които да си говорим за нещата от живота.

The Phone that Nobody Answers, originally uploaded by Vassilena.

Още веднъж благодаря на Събина, както и на Lucifer, който стартира цялото това мислене за всички участници. А пък на мен ми е интересно какво пали Марио, Бисер, Боян и Петя.