BlackЛедчетата в чашата се завъртяха, сякаш искаха да обяснят на някого Ръдърфордовия Планетарен модел на атома. В един момент им стана скучно, разминаха се и продължиха хаотично да обхождат повърхността на питието. То пък се впусна в опит за бягство, стигна опасно близо до ръбовете на чашата и една непокорна капка се плъзна по външната страна на стъклото. Белият ром мина през пръстите й и остави тънка невидима алкохолна следа, която се усещаше като малко по-студен конец от действителността на фона на топлата вечер.

Премести чашата в другата ръка, облиза разсеяно пръстите си и усили уредбата, докато минаваше през хола. Отвори широко френските прозорци и излезе на терасата. Босите й крака се целунаха леко със студените плочки. Пристъпваше без да бърза, за да се наслади на усещането. Имаше чувството, че се изпразва от всички негативни емоции. Жалко, че беше само чувство. Облегна се на перваза, докато саксофона на Майлс Дейвис вече обливаше реалността с нежни звуци.

Хилядите цветни очи на нощта се бяха насочили към нея. Отправи им поглед, който трябваше да изглежда небрежно и непокорно. Беше добра актриса и не се страхуваше, че ще я заподозрат в измама. Всъщност в очите й отсъстваше емоция. Сякаш огромна стъклена преграда бе застанала на мястото на ириса и не пропускаше нищо навън. Тъй като бе измита много грижливо, преградата не се виждаше с просто око. Само този, който се приближеше близо, можеше да я види. Но и това бе пренебрежимо малък риск – в момента не искаше да вижда никого, камо ли да допусне някой толкова близо до себе си.

Ръцете й леко настръхнаха от допира със студения метален парапет. Погледна ги и се усмихна – все още чувстваше поне нещо. Вдигна чашата с ром и отпи малка глътка. Не, това не беше правилно. Срещата с рома трябваше да бъде като среща със стар приятел, без заобикалки и преструвки. Вдигна ръка и с отработено движение пусна косата си да се разпилее. Може и да беше топло, но така беше по-хубава. Махна червилото с опакото на дланта си. В знак на негодувание то остави крещяща червеникава следа по кожата. Какво пък, всички следи се измиват. Отпусна напълно лактите си на перваза, затвори очи и се заслуша. I Fall in Love Too Easily. Майлс, страхотно чувство за ирония! Малки черни пътечки запълзяха по бузите. Първата се престраши едва-едва. После след нея тръгна втора. Трета. Четвърта. Разклоняваха се и капеха надолу. През главата й мина и бързо изчезна полу-мисъл: какво ли би си помислил някой, който стои под блока, за този странен черен дъжд? Надали щеше да се сети за сълзи със спирала…

Не беше плакала отдавна. А може би трябваше. Толкова насъбрана болка, огорчение и разпаднали се илюзии разяждат отвътре бавно, като тумор. Остави сълзите да се стичат. Вече беше сама със себе си и можеше да си го позволи. Не й пукаше, че хилядите цветни очи на нощта са се насочили към нея. Усмихна се през сълзите и без да отваря очи, отново доближи устни до чашата.

Този път си открадна голяма глътка. Струйката алкохол мина като чужд топъл език по небцето й. Целуна се с чаша. Знаеше, че питието не може да я целуне по същия начин. Нито звукът от саксофона на Майлс може да я прегърне толкова силно. Нито нощният вятър може да смъкне тънката презрамка на черната й рокля, нито пък студеният парапет да я накара да настръхне както той успяваше винаги. Знаеше също, че той няма да се върне. Знаеше, че й се плаче до болка заради това. Но по някакъв странен начин всичко беше наред и й беше неистово хубаво. И само Майлс не я остави, а продължи да свири…

___
снимка: Louis Abate; вдъхновение: Miles Davis


Още по темата:

  1. Фрагмент
  2. Две е повече от едно

Tags: емоции, неделно, разказ