Все се случва да гледам хубавите филми след като са минали по кината. Затова и рецензиите тук са леко безсмислени Но пък Девет (Nine) си заслужава и гледането, и слушането и писането.

За феновете на Фелини ще е странно да гледат филм, който е вдъхновен от “8 1/2″. Но пък “Девет” е с доста по-дълбока и интересна идея от повечето “обикновени мюзикъли”. Все пак режисьорът Роб Маршал вече се доказа в жанра с “Чикаго”.

Нееднократно съм казвала колко мразя схематични герои, а тук образите определено са пълнокръвни. Гуидо Контини (Даниел Дей-Луис, както винаги на ниво) е еманация на Мъжа! (да с главно М и удивителна накрая) Той е несбъднатото желание на всички жени, както и сбъднатото желание на голяма част от женското му обкръжение. Той е Зает, има Отговорности, над него тегне бремето на Твореца.

Жените са бележка под линия в ежедневието му, но винаги ги има и то по много. Тук дамите не са бели или черни. Съпругата (страхотно драматична Марийон Котиар) не е глупава и наивна – тя много добре знае точно колко я лъжат, но е достатъчно влюбена и отговорна, за да не изостави мъжа, който се нуждае от нея като малко дете. Любовницата (секси, но крехка Пенелопе Круз) не е манипулативна к*чка – тя е наивна и самотна, замаяна от харизмата на известния режисьор. Голямата звезда (познатата класическа Никол Кидман) е подобаващо бляскава и изискваща, но зад светската фасада има една много наранена и объкана жена. Звездният женски състав се допълва от Джуди Денч като гардеробиерка-душеприказчик, София Лорен като умрялата любяща майка, Фърги като секси циганска проститутка и Кейт Хъдзън като вятърничава репортерка от списание Vogue.

Естествено, в центъра на тази галактика от звезди си остава Мъжът! Гуидо Контини е объркан, егоистичен, тотално аморален, погълнат от киното и обсебен от спомена за майка си (тук много силно се прокрадва сянката на Едиповия комплекс) И въпреки всичките му негативи той се радва на интереса на толкова много прекрасни жени. По законите на наратива усеща това богатство, чак когато то е тотално изгубено.

Повечето критици оцениха “Девет” доста слабо. На мен обаче филмът ми допада – дава широк диапазон от женски отношения към един и същи човек, което е интересна равносметка. А музиката не просто звучи добре (особено партиите на Котиар и Кидман), но и има силни послания. За справка – по-долу съпругата описва живота с режисьор. “My husband only rarely comes to bed – my husband makes movies instead.” Това като че ли е валидно не само за режисьорите…

Гуидо всъщност не е режисьор – той е всеки мъж, който е женен за работата си. Той може да обича, да наранява, но и да лекува по свой си, странен начин. Той има нужда от жената, но и тя има странна, почти мазохистична нужда от него. Мазохизмът всъщност е винаги на лице, когато става дума за любов.

Няма как да минем и без борбата на Гуидо със самия себе си. Въпросът за скелетите в гардероба на режисьора са добре познати от “Ах, този джаз”. Тук отново до последния момент не е ясно кой печели борбата – творческата сила или безпомощността на самотата. Отвореният финал дава на всеки песимист или оптимист възможността за собствена трактовка – едно доста лесно измъкване за режисьора, но и приятен начин сам да използваш въображението си.

Като цяло, “Девет” е интересен и приятен за гледане филм, който с доста стил третира вече познати теми. Но изпълнението радва окото, слуха и ума. Върви добре със студено бяло вино и голяма компания, с която да обсъдите кой от героите е най-прав и най-наивен

Няма подобни постове.

Tags: кино, ревю, филм