Следващият гост-пост поставя началото и на женското участие в тази категория, след досегашната мъжка хегемония. Дамите сме по-чувствени и по-чувствителни към детайла, което личи и в написаното от Мая. Тя ме изумява не само професионално на ежедневна база, но и емоционално с особения си изказ и много приятен стил на писане. Изпросих си възможността да открадна това, което ще прочетете по-долу. Сигурна съм, че ще ви хареса.
Седемте сетива на любовта
Ръката
Любовта е като кората на узрял пъпеш. Твърда, с особен релеф, който образува разнообразни билета, които и най-опитните планинари не могат да обходят. С лекото преместване по повърхността пръстите потъват в бездни, които крият изненадваща мекота. Долините не стържат като шкурка, а обвиват ситно като черно кадифе и разрешават на онзи лек гъдел да се промъкне до средата на дланта. Ако се осмеля да се обвия цялата около любовта, не мога да обхвана нито един неин край. Защото краища няма. Има само обли наклони, остри завои и изненадващи сензации на непознатато и непреодолимото. Но не мога да спра да я изследвам и да изпитвам неистова истерия в порив да стана по-голяма, по-обширна и нервните ми окончания да се умножат по хиляда, за да мога наистина да усетя. Да се наситя. И никога не стига.
Очите
Любовта прилича на пламък. Не защото е буйна, гореща или дори огнено-червена. А защото не мога да я гледам продължително без да трябва да премигна. Да се скрия под безопасната завеса, с която ме дарява този мой верен приятел – клепачът. Но като зверска катастрофа, колкото и да ме дразни се насилвам да погледна отново и отново – от любопитство и мазохизъм. Като пламък, любовта няма форма. Като огнена стихия ,тя расте, когато има допир с кислород, когато духа вятър. Прилича на пламък-хамелеон. Винаги готов да се променя, за да стане част от обстановката, която ме заобикаля. Винаги готов да ме заблуди, да ме накара да вярвам, че го няма. Пламъкът расте или се смалява. Готов е да запали любимата ми цигара със сутрешното кафе, но и да изпепели любимата ми плюшена играчка, всичкото ми любимо. И пламти ли, гори. И никога не стига.
Носът
Любовта ухае на съботен летен следобед. Носи аромата на маминото кафе и на татковите вестници. Леко навява незабележимия мирис на софийското съботно спокойствие. Разрешава ми да помириша песента на косовете от задния двор и киселото свистене на гумите на Шумахер от телевизора. Топло ме обгръща с усета за кучето, което мяука да бъде гушнато. Мирише на класната стая от пети клас и Олд Спайса, който детето-момче е откраднало сутринта от баща си. Ароматизира цялата стая с този странен и особен микс, който никой друг освен мен не може да усети или определи. Ухае на съня на момчето, което лежи до мен в леглото и лениво се протяга, търсейки моя аромат. Носи леко ухание на отдавна прочетената книга, която събира прах под албумите от последните десет години. Мирише на прах, сълзи и смях. И на стара, счупена китара. И никога не стига.
Ушите
Любовта звучи като белия шум от телевизора. Същият шум, който чувам, когато някой заспал режисьор на пулт се унесе и забрави да смени ролката. С всичките черно/бяло/сиви точици, които мигат хаотично в опит да се подредят в картина. И цвърчат, пращят, крещят, врещят, докато търсят своето си място. Звучи като звънтящите прозорци, събудени от трамвая, който, преминавайки през пропуснатата дупка, нарушава тяхното спокойствие. Безусловен хаос от ноти, който нито един музикант не може да разчете. Или да изсвири. Тя звучи меланхолично. Тя напява за петното върху тавана на съседите от долния етаж, което създадох една нощ, мятайки чаша горещо кафе по безмълвната стена от плът срещу мен. Тананика с гласа на стара тенекиена тръба, по която за първи път след години тръгват капчици вода. Любовта звучи като размаха на крилата на колибрито. Безкраен звук. И никога не стига.
Езикът
Любовта има вкус на чисто какао. Жадно отпивам с нетърпението да ме облее шоколадовото блаженство. Но вместо това ме обргъща горчива сладнина, която стряска, но възбужда всеки рецептор в надеждата да усетя сладкото задоволство на чаша мляко с какао. Сладнее като роман на Даниел Стийл и киселее като физиономията на учителката ми от трети клас, която ни хвана да пушим в тоалетните. Вкусът й е тръпчив като на зелена ябълка, потопена в сол и лют пипер. И напомня за вилицата с топли печени чушки, потопени в олио, оцет и сол, с която баба ме преследваше из целия двор. Горчи, люти, сладнее, киселее. И никога не стига.
Мозъкът
Любовта прилича на нерешима математическа теорема. И на книга на Пруст. И на песен на Бийтълс. И на неделна закуска. И на пиеса за пиано на Рахманинов. И на всички книги, всички песни, всички картини, всички формули. И разумът никога не стига.
Сърцето
Любовта прилича на едно нещо, което никога не стига. И никога не стига.
И никога не стига.
Още по темата:
Престраши се пръв - коментирай!