Омръзна ми да пиша и излизам в еднодневна почивка. За сметка на това Бисер ще ме замести. След като Асен вече повлече крак, сметнах, че е подходящо да отворя това място за повече хора. Вторият “гост-пост “вече е тук. Дълбок и чувствен, както винаги може да очакваш от автора му. Но няма нужда от похвали – четете и преценявайте сами.

Спирка за необичайни срещи

Посветен на Василена Вълчанова.
Не бива да се бърка с реална история.

Не нося часовник.

Времето е само досаден спътник между спирките за необичайни срещи. Натрапва ми се непрекъснато. Понякога е скучен и облечен в сиви, износени от постоянството дрехи. Друг път е забавен и въодушевен като дете в непозната стая с вехтории – на пръв поглед няма на какво да се радва толкова. Но странно е то – вдъхновението…

Тази вечер беше забавен спътник. В мислите ми плуваха въображаеми мигове с приятелката ми. Озаряваха лицето ми в различни светлини. Но дори и великолепни, всички тези изящни представи се изплъзваха между пръстите на въображението ми и се сменяха в хаотичен ред. „Сякаш има вълшебна покер машина в главата ми“-помислих си – „каквото и да се падне, бих го нарекъл щастлив жребий“. А тя знаеше как да ми донесе късмет… Усмихнах се. Тази вечер досадникът наистина беше вдъхновен.

Намирах се на спирка за необичайни срещи. Времето нямаше значение. Щом попаднеш на такова място, животът ти неминуемо ще отключи още една врата. Тук важно беше само мястото. На пръв поглед съвсем обикновено за другите, но не и за моите очи. Обеща да дойде. Значи скоро щеше да е тук. Знам, че сега вървеше към мен, без да бърза. Може би дори заобикаляше през малки и тихи улички…

Всяка среща е затворен кръг между двама. Тя и аз. В нашия кръг гори огън със син пламък. Точно в средата – между нас. Като в добре устроен бивак за две същества, които се нуждаят от топлина. Пушекът от този огън се издигаше на вълни и не беше нужно да познаваш значението на димните сигнали, за да прочетеш посланието му. Всяко дванадесетгодишно момиче би заявило с усмивка, че това е любов.. Аз смятах, че е нещо повече.  Наричах го с нейното име…

В нея обичайното не разговаряше с мен. Не се криеше – просто не ме смяташе за интересен събеседник в  графика на координатната система между осите „ден“ и „тяло“. Умора, стрес, глад, болка… – всички тези малки човечета с високи гласове оставаха безмълвни при допира ми. Усещах ги, но от нейното тяло струеше единствено песента на настроението й – със смътно позната мелодия и винаги нов текст. Необичайна? О, да! Иначе нямаше да я чакам тук, нали? Усмихнах се отново. Усмивката се задържа с кратък пирует  върху устните ми, какъвто позволяват само мечтателите. Застинал момент на съвършенство в ума. След това се оттегли с плавен поклон зад завесите на спуснати клепачи. Да, обичах я. Тя е моят объркан сън. Вървя напред и гледам към нея. Вървя към нея и гледам напред. Тя беше бъдещето.

„Сега!“- помислих си и тръгнах с бавна крачка по спускащата се надолу крайбрежна улица. Оставаха ми още няколко мига преди да потъна в ритъма на нотите й. Как ли щеше да изглежда? Направих малък залог наум и го забравих мигновено. Стъпалото ми докосна неравната каменна настилка на завоя и се завъртя на пръсти. Посрещнах плавно насрещното тяло в обятията на лявата си ръка и направих полудъга до стената на ъгловата постройка. Срещнах очите й. Приближение, още веднъж, пак. Усещах как зад мен света се стапяше в отчаян опит да влезе в ритъма ни.  Спуснах погледа си към устните…(дясната ми ръка  се плъзна леко около лицето й и докосна стената… първо само с връхчетата на пръстите…след това ги изправих и бавно ги прокарах по грапавата повърхност… до краен предел…оставаше единствено и дланта да потъне в стената…долепих я леко…през пръстите премина слабо напрежение и те застинаха, отброявайки един дъх.)… белите дробове се разшириха и пръстите се отблъснаха без звук. Отдръпнах се встрани и докоснах косите й. Ако бях музикант, щях да свиря на струни от нейните коси. Щяха да шепнат тихо и мелодично историите, които не умея да разкажа с думи…

- Как си? – попита ме.
- Нов – отговорих. – И няма да повярваш – целият ме смениха, а изглеждам досущ като стария!
- Не те искам тогава – усмихна се тя. – Не беше стар.
- Е, оставих нещо от себе си… – потънах отново в очите й. – Запазих спомените. Помня как ухае кожата ти, помня погледа ти, когато разказваш, помня гласа ти, който споделя и онзи, който ме навестява без звук, помня дори колко призрачно докосваш…
Тя не каза нищо.

Подадох й ръка. Хвана я съвсем леко, почти боязливо. Като подарък, който все още няма свой живот, преди да го отвориш. Една ръка обаче остава мъртва и след като се отвори. За да откликне е нужен трепет. Поведох я към брега. Зад нас сенките ни се приведоха една към друга. Сякаш си шепнеха.

- Спомняш ли си онази вечер… пред театъра… подадох ти листче, на което пишеше, че думите са забранени? Забранени за една вечер…
- Да – даде импулс на мисълта ми тя. – Помня я.
- Сега нямам листче. И няма да те лишавам от думите. Но нека тази вечер да са разрешени единствено думи, изразяващи тялото. Да говорят само телата ни…
- Добре – прошепна тя и се усмихна. – Прегърни ме тогава.

Ръката ми се отлепи от нейната. Погалих я леко по бузата, колкото да усетя мекотата на реалността. След това силно я притиснах към себе си. Мелодията й вече беше насечена и по-бърза, сърцето танцуваше радостно. Изчаках музикалната фраза да свърши. Стъпка, стъпка, завъртане – плъзнах се покрай нея и оставих едната си ръка на кръста й. Тръгнахме отново надолу. Сянката вече имаше две глави, две ръце, две сърца.

Слязохме до самия бряг. Бряг на езеро с тихи и спокойни води. За какво ли мечтае едно езеро? Дали желае водите му да раждат живот? Или бленува за чистотата на недокоснатите води, лишени от памет за нечие присъствие? Хората го посещаваха, за да се наслаждават на красотата му. Но за някои това не беше достатъчно. Те искаха да го почувстват, да проникнат в него, да познаят тайните му. Приближихме се до привързана наблизо лодка. Освободих я и я тласнах към водата. Скочихме вътре и се плъзнахме по гладката повърхност. Завъртях греблата. Съвършен свят, застинал в своята изящна хармония и изгубен някъде в тишината. Лекото плискане наподобяваше песен на птица, песен за пътя към сърцето. Пуснах греблата и оставих лодката да се носи. Отпуснах се назад. Затворих очи. Да говорим с думите на тялото… Какво ли би ми казало то сега, ако имаше глас? Чуваше се само лекото плискане в дом на тишина. Път към сърцето наистина. Пътувахме към сърцето на езерото, привлечени от мощното му свиване. Погледнах я. Може би в нея беше отговорът на тялото ми. Сега тя беше затворила очи и се носеше като в сън. Толкова прелестна. Преместих се до нея и я прегърнах. Отвори очи, а аз само се усмихнах. Очите й излъчваха живия интерес на дете. Внимателни, спокойни, но очакващи.

- Постой така. В очите ти живеят открехнатите бездни на нощта. В очите ти съзвездията греят и сливат се мигът и вечността… – изрецитирах тихо.
- Чувала съм тези думи и преди – весело отвърна тя.
- Да, чувала си ги. – наведох се към нея и я целунах.
- Е, какво ти казва тялото? – попита ме. Приведох се още повече и вдишах аромата на косите й. Едва доловим в безветрената нощ.
- Искам да усетя ноктите ти по своята кожа – прошепнах.

Ръцете й се спуснаха по тялото ми. Ноктите рисуваха плавни фигури, впивайки се в кожата. Извъртях се леко и плъзнах лявата си ръка под рамото й. Поех тежестта и леко повдигнах тялото й. Мозъкът се унасяше. Усещах само ноктите й ясно. Като приковаващи пирони, единствено те ме задържаха в реалността. Потъвах дълбоко. В нереален свят с приглушени звуци и меки цветове. Сред дълбини от коприна. Плуваща острота по кожата. Линии. Като лодки по повърхността на езеро. Потъвах дълбоко. Нечие сърце туптеше силно, всмукващо. Цветовете се миеха от гама в гама. Затворих очи. Бях по-близо до него. Усещах туптенето му с цялото си тяло…

Ярка белота. Пространство, лишено от звук. Въздишка. Топлина.

Луната все още грееше. Плъзгахме се тихо по сребърното огледало на езерото. Тя спеше. В нея не беше останало нищо от страстта на жената. В съня си беше едно крехко и младо момиче. Погалих косите й. Нямахме сянка. Накъде се носехме? Дали щеше да има други спирки?

Още по темата:

1. Гост-пост: Седемте сетива на любовта
2. Анатомия на перфектния блог пост

Tags: гост-пост, разказ