Лозенска екопътека: до върха и отвъд

Понякога ни идва музата да се разходим някъде извън града и да видим нови места. Хубавото е, че около София има доста такива възможности – може би за много от тях не сте чували, но с малко ровене можете да ги откриете.

Така преди няколко седмици тръгнахме към Лозенската екопътека. Началният план беше да отидем да разгледаме язовира на Пасарел и евентуално да се пуснем по част от маршрута на пътеката, която се простира между Пасарел и Лозен. Но от достоверен източник разбрахме, че най-красивото място в района е Лозенският манастир, затова и решихме да го видим. Оставихме колата до центъра на БЧК в края на Лозен и тръгнахме нагоре.

Пътят до манастира е широк и приятен, без много стръмни участъци. Върви се през гориста местност, която осигурява хлад през горещите дни. Стигнахме до приятна поляна с маси и пейки, на която местен предприемач предлагаше бира и кюфтета, но запазихме силна воля и продължихме нагоре. След около час и 15 минути от старта бяхме в манастира „Свети Спас“. Самият той е доста спретнат и приятен, а стенописите на църквата са адски красиви. Но най-хубавото е широката естествена тераса, която разкрива невероятна гледка към Софийско поле долу.

Продължихме по пътеката към връх Половрак, който се намира на още 30-40 минути нагоре, по по-стръмен път. Направихме малко ненужна обиколка и в крайна сметка излязохме на пътеката, която се ползва за слизане от върха, но това не е от значение. Важното е, че видяхме заветното знаме и всичко, което може да се наблюдава оттам.

Името „Половрак“ е дадено от древните траки и значи „орлов поглед“ – не е случайно. Въпреки че разполагам с далеч по-слаби възможности от пернат хищник, от върха ясно се открояват Лозен, София, язовир Искър и малка част от Пасарел. Само да имате късмета да попаднете на хубаво време и ще се убедите сами.

Началният ни план беше да дойдем до тук и да се върнем обратно към Лозен, но енергията от гледката подейства и в крайна сметка решихме да минем цялата екопътека до Пасарел. След слизането от върха маршрутът продължава по далеч по-равни местности, но изниква ново предизвикателство – объркващата маркировка. Тя е безупречна на места, където няма шанс да се объркате и отсъства на по-сложните кръстопъти. При предварителното проучване бях намерила тази карта, която в крайна сметка се оказа задължителна за правилното преминаване. Дори и с нея имахме около 30-минутно връщане след един грешен разклон, така че внимавайте.

Почти в края на пътеката стигнахме до паметника на кап. Димитър Списаревски – летец, който през 1943 година насочва самолета си директно в американски бомбардировач и го сваля. На лобното му място освен паметника има и малък заслон, превърнат почти в музей, със снимки и информация за живота на Списаревски.

Най-накрая вече бяхме в близост до Пасарел. И там намерихме гледката, която още в началото ни доведе в този край. Едно възвишение показва хълмиста панорама към язовира. Вижда се само част от него – достатъчно да погъделичка любопитството ти и да отидеш някой следващ път да го видиш отблизо.

Стигнахме до града и си викнахме такси, което да ни закара обратно до Лозен, за да вземем колата. За да избегнете тази заигравка, просто използвайте градски транспорт – автобус 5 стига до Лозен, а от Пасарел към София върви автобус 3. Ние поне получихме любопитно прибиране с шофьор на такси лозенчанин, който гордо ни обясни, че Лозен е най-голямото село в България и там не се застояват цигани заради „будни младежки организации“. Какво по-хубаво от малко расизъм в края на деня? …

Целият маршрут ни отне около 5 часа, заедно с две по-дълги почивки. Не забравяйте да си вземете достатъчно вода, защото във втората част на маршрута има доста открити местности и става много топло, ако грее слънце. Прочетете и материала в Peika.bg за още съвети. И разкажете после как ви се е сторило приключението 😉