Той е този, който винаги е до теб. Дори да не сте говорили от месеци, той знае кога точно да пусне един SMS с една дума, ако ти е най-нужна подкрепа. Имаш усещането, че той диша в синхрон с теб. Независимо дали някога си го търсила, той се появява в живота ти, без да усетиш – просто е там тогава, когато си готова да го видиш.

От много отдавна не ми се е случвало. 10 часа вечерта е, вечеряла съм и пия чай, докато пиша. Почти бях забравила колко е хубаво да пиеш чай. Връща ти спомени, които се давят само в такива ароматни чаши. Сега пия мента с лайка, а обичам зелен чай, билков чай, плодов чай… Със или без лимон, с бисквитка или мандарини за добавка… Чаят може да е всякакъв, но това, което му дава най-силен аромат, е спомен или мисъл.

Не съм спала, уморена съм от работа и писане на епична дипломна работа. Гърбът ми е схванат, краката ме болят. Но още докато пием по едно малко преди концерта започвам да живвам. Защото идва време за Parov Stelar Band и всички знаем, че ще е точно толкова много зареждащо.

“Кога ще си празнувате годишнината?” Този въпрос може да хвърли в дълбок размисъл дори и най-организираните и паметливи хора. Ако сте женени, това доста улеснява нещата – когато първо сте вдигали наздравиците, тогава ще ги вдигате пак. Ако обаче сте стандартен съвременен “it’s complicated” обвързан човек, може и да ви е много по-трудно.

Трябва да ти призная нещо. Понякога вечер те гледам дълго, докато си с гръб на компютъра и те прегръщам наум. После те гледам, докато спиш и те прегръщам наяве (или може би насън, от твоя гледна точка). Да ти призная, с хубавите неща се свиква неимоверно лесно. Не говоря за свикването равно на досада, а [...]

Не се шашкайте от заглавието, ще ви стане ясно за какво иде реч след малко. Да направим първо една проста калкулация. Spoiler alert: резултатът сигурно няма да ви хареса. Сега направете една груба сметка по колко време работите на ден. Не говоря само за часовете в офиса, а за цялото време, в което мозъкът ви си седи на въображаемото бюро. Да, сънуването на работни сценарии също се брои. Е, какво излезе? Помислете и колко време отделяте за приятели, семейство и специалното другарче? Мдам, така си и мислех.

Той винаги идва бързо и затова го обичам. Не го обичам отдавна, знаеш – това показва, че любовта може все пак да се научи. Дъждът бърза да пристигне тогава, когато ти е най-необходим. За да те успокои. За да те накара да се концентрираш върху работа. За да спре погледа ти върху падащите по стъклото капки, които да погледаш за почивка на ума…

Неминуемо идват такива сутрини. Слънцето грее и всичко е една идея по-хубаво. Ставаш и си правиш кафе, докато пееш с радиото. Боси крака отмерват ритъма от саундтрака на новия ден. Наистина го усещаш нов, като недокоснат лист хартия – всичкото сиво вчера сякаш се е изпарило заедно с дъжда, който биеше по прозорците снощи.

Дяволът бил в детайлите. Не им вярвам. Всъщност в детайлите има много красота. А колко рядко се сещаш да им обърнеш внимание – дали е от страх, че за миглите ти ще се закачи някой дявол? Именно малките неща ти стават любими. След десет години още помниш как слънчевите лъчи падаха през прозореца на първата ти квартира. Или как единият му крак винаги оставаше отвит…

Остави чашата до прозореца.  Точно там, където се спускаха струйките на дъжда. Щеше да е особено подходящо, ако навън беше мрачно и сиво – такова, каквото беше в сърцето й. Но времето не изпитваше съчувствие към дребните човешки проблеми и затова навън дъждът се сипеше под лъчите на топлото пролетно слънце. Всичко тече, panta rei и така нататък.