Колкото и пъти да те обхождам с поглед, винаги намирам още нещо, на което не съм обърнала внимание. Като бенка в сгъвката на бедрото. Още една гледна точка, която съм пропуснала. Крача през теб като всеки друг път, но този път различно. Виждам. Не просто гледам, а виждам. Нещата изглеждат много по-истински през визьора. Парадокс.

Добро утро!

Кожата ти мирише на слънце.

Сънената ми усмивка сияе.

Време за прегръдки в леглото.

28 септември 2010г., ж.к. Дружба. Всяко ново начало пониква от края на някое старо начало. Мисля, че това се опита да ни каже утрото, преди да се сбогува.

Събота сутрин ме посрещна с натюрморт за събуждане. Пердета, облени в слънчева светлина, две почти празни чаши вино и ютия. До прозореца стои дъската за гладене. Домашна идилия. Стана ми топло и уютно. Присвих очи и се протегнах, разпростирайки се на цялата половина от леглото. На другата половина беше ти…

Лятото малко по малко си отива. Септември го изсмука бавно, сладостно и неусетно. Топлината залязва като въглена на наргилето. Но въпреки това се появяват нови мигове за изживяване. Да седиш на топло и да пиеш червено вино. Да четеш книга под завивките и да пиеш ментов чай. Да си запалиш наргиле с мириса на лято – на диня и на ягоди…

Всички, всеки ден, трябва да се Съединяваме.

Няма да пиша много. Всъщност няма нужда да пиша много. Защото когато дойде време за следобедното кафе, всичко други губи смисъла си. В кафето се крият всички причини да се живее: да трансформираш нещо от безличен кафяв пясък в наслада за всички сетива; да имаш достатъчно търпение, за да направиш толкова много млечна пяна, че да наводниш цялата кухня…

Един момент е достатъчен. Един момент, в който падаш. Един момент, в който политаш. За миг разбираш, че си се променил. За миг разбираш, че някои хора си остават същите. За миг ти става ясно, че обичаш… Понякога времето, по-тънко от миглите на очите ти, е напълно достатъчно…

Днес няма да ви отнемам много от времето. И без това животът е подсъдно кратък Но искам да споделя нещо невероятно красиво и поетично. Едно доказателство, че въображението няма граници, а вдъхновението може да се намери в най-обикновените неща. Опитът показва, че мечтите са най-хубави, когато са големи. Дори и бързо да изчезнат, краткият им живот изпълва всичко с цветове, красота и смисъл.

В Царево сме само за един следобед. Вече няма Синеморец, няма преходи. В скоро бъдеще ни чака само София. И все пак има цели 5 часа, на които да се насладим. Градът прилича на мегаполис, ако идваш от Синеморец. Има повече от една улица! Дори има и аптеки!!! (Бележка: другия път като тръгнем за Синеморец, да си взема традиционния медицински комплект, аптека има в Ахтопол)