Той е този, който винаги е до теб. Дори да не сте говорили от месеци, той знае кога точно да пусне един SMS с една дума, ако ти е най-нужна подкрепа. Имаш усещането, че той диша в синхрон с теб. Независимо дали някога си го търсила, той се появява в живота ти, без да усетиш – просто е там тогава, когато си готова да го видиш.

От много отдавна не ми се е случвало. 10 часа вечерта е, вечеряла съм и пия чай, докато пиша. Почти бях забравила колко е хубаво да пиеш чай. Връща ти спомени, които се давят само в такива ароматни чаши. Сега пия мента с лайка, а обичам зелен чай, билков чай, плодов чай… Със или без лимон, с бисквитка или мандарини за добавка… Чаят може да е всякакъв, но това, което му дава най-силен аромат, е спомен или мисъл.

Казвала ли съм ви, че харесвам дъждовните утрини – точно тези, които са мрачни и намусени и в които хич даже не ти се излиза от леглото? Единственото същество, доволно от ставането ми, е котката, която чака храна. Бързо минавам през кухнята – студените плочки под боси крака не са най-приятният начин за събуждане.

Не се шашкайте от заглавието, ще ви стане ясно за какво иде реч след малко. Да направим първо една проста калкулация. Spoiler alert: резултатът сигурно няма да ви хареса. Сега направете една груба сметка по колко време работите на ден. Не говоря само за часовете в офиса, а за цялото време, в което мозъкът ви си седи на въображаемото бюро. Да, сънуването на работни сценарии също се брои. Е, какво излезе? Помислете и колко време отделяте за приятели, семейство и специалното другарче? Мдам, така си и мислех.

Той винаги идва бързо и затова го обичам. Не го обичам отдавна, знаеш – това показва, че любовта може все пак да се научи. Дъждът бърза да пристигне тогава, когато ти е най-необходим. За да те успокои. За да те накара да се концентрираш върху работа. За да спре погледа ти върху падащите по стъклото капки, които да погледаш за почивка на ума…

Неминуемо идват такива сутрини. Слънцето грее и всичко е една идея по-хубаво. Ставаш и си правиш кафе, докато пееш с радиото. Боси крака отмерват ритъма от саундтрака на новия ден. Наистина го усещаш нов, като недокоснат лист хартия – всичкото сиво вчера сякаш се е изпарило заедно с дъжда, който биеше по прозорците снощи.

Беше късно, но кафето винаги е добра идея. Остави чашата на бюрото и хвърли един дълъг изпитателен поглед на монитора. Той дори от учтивост не се постара да премигне. Поради неопределена причина това я вбеси. Таблици. Мразеше таблици. Те винаги изглеждаха така, сякаш ей-сега ще те прецакат, без да усетиш. А после на всичкото отгоре ще се кискат зад гърба ти…

Остави чашата до прозореца.  Точно там, където се спускаха струйките на дъжда. Щеше да е особено подходящо, ако навън беше мрачно и сиво – такова, каквото беше в сърцето й. Но времето не изпитваше съчувствие към дребните човешки проблеми и затова навън дъждът се сипеше под лъчите на топлото пролетно слънце. Всичко тече, panta rei и така нататък.

Неделя сутрин е най-важното време от седмицата. Защото е хубаво да закусвате заедно, да правиш повече от една чаша кафе и да се дуелирате с вилици за последната хапка чийзкейк… Защото е от жизнено значение да изгледате филм, докато сте все още в леглото. Защото е повече от задължително да излезете и да погледате хората в парка.

Този пост е част от блог-предизвикателството на Prestigio “По пътя”. Всъщност, аз се занимавам с организацията на играта, затова би било доста нагло да участвам в нея. Но просто исках да разкажа една забавна случка и да се включа в общото меле – коментирайте, ако историята ви допадне. А за всички блогъри: включете се в предизвикателството, знам, че можете!